Film-Opera
Film-Opera

A rare form, the film-opera is a film version of a theatrical opera story. In much the same way the popular plays of Shakespeare, Ibsen, and Chekhov were adapted for the screen, so too were the classics of the world of opera, complete with singing tenors, sopranos, and falsettos telling the story through song. Many of the famous singers of the opera, such as Luciano Pavarotti and Placido Domingo, have re-created their performances before the camera to preserve such works as Otello and Georges Bizet"s Carmen. The English director Michael Powell also adapted Tales Of Hoffman for the screen, a blend of opera, ballet, and cinematic effects. Major Works Rating Year    Title    Director   1982 La Traviata   Franco Zeffirelli   1979 Don Giovanni   Joseph Losey   1984 Carmen   Francesco Rosi   1975 The Magic Flute   Ingmar Bergman   1954 Carmen Jones   Otto Preminger     1948 I Pagliacci   Mario Costa   1975 Moses and Aaron   Daniиle Huillet   1954 Boris Godunov   Vera Stroyeva   1951 The Tales of Hoffmann   Michael Powell   1982 Parsifal   Hans-Jьrgen Syberberg   1986 Otello   Franco Zeffirelli   1995 Madame Butterfly   Frederic Mitterrand     1989 Boris Godounov   Andrzej Zulawski   1967 Katerina Izmailova   Mikhall Sharpiro     1966 Tsarskaya Nevesta   Vladimir Gorikker     1969 Prince Igor   Roman Tikhomirov   1951 The Medium   Gian-Carlo Menotti     1987 La Boheme   Luigi Comencini   1936 Zauber der Boheme   Geza von Bolvary   1970 Fidelio   Joachim Hess     1961 Fidelio   Walter Felsenstein     1949 Rigoletto   Carmine Gallone     1955 Madame Butterfly   Carmine Gallone   1954 Aida   Clemente Fracassi     1952 The Merry Wives of Windsor   Julian Amyes     1970 The Marriage of Figaro   Joachim Hess     1964 Yolanta   Vladimir Gorikker     1970 Der Junge Lord   Gustav Rudolf Sellner

---

     ИСТОРИЯ НА СЪЗДАВАНЕТО

Верди се запознава с  нашумелия роман на Александър Дюма-син още през 1848 г., когато е отпечатан. Още тогава у него се появява мисълта да напише опера върху този сюжет. А когато през 1852 г. композиторът вижда в Париж преработения в драма роман “Дамата с камелиите”, той възлага на редовния си литературен сътрудник Франческо Мария Пиаве да напише либретото. Съдържанието на драмата в либретото е предадено в съкратен вид, променени са имената, дори и заглавието – “Травиата”.
Премиерата на операта се състояла на 6 март 1853 г. във Венеция и е образец в историята на колосалните провали. В едно писмо от 7 март с.г. Верди пише на приятеля си Емануеле Муцио: “Снощи “Травиата” претърпя фиаско. Дали вината е моя или на певците, ще отсъди времето”. Причината за този провал не е нито в музиката, нито в либретото. За съжаление, певците не се оказали на нивото на прекрасната вердиева творба. Но като един мъдър човек Верди дори не търси причините за този провал. Просто той оставя на времето да се произнесе. И времето отсъжда! Скоро операта “Травиата” става най-популярната опера на Верди. Тя се играе във всички театри по света до днес, повече от 150 години след създаването си.
Доказателство за безсмъртността на тази творба са думите, изречени от Александър Дюма-син. След като вижда операта на Верди, писателят възкликва: “След петдесет години никой няма да си спомня моята “Дама с камелиите”, но Верди я обезсмърти”.

Митът за “Травиата” (“падналата” жена, “безпътната”) е мит за красивото, обречено същество, което се влюбва и се отказва от луксозния си живот, а след това жертва и любовта си, за да спаси “фамилната чест” на любимия си.
Болното тяло и болният обществен порядък?! Риск!?
Страдаме за тази, която може да пожертва дори краткия си миг на щастие! Не става дума за оперно-романтично възмездяване на една култизанка, а за човешката съдба на белязаната от смъртта.
Склонен съм да попитам, ако тръгнем по линията на развенчаването на мита, способна ли е Виолета да се отрече от света на Дюфол и Флора, дори ако истински е увлечена по Алфред и дали пък неговата любов действително е толкова идеалистична? В такъв случай стрелите се отправят още по-навътре в язвите на обществото. И с нищо не се намалява стойността, тъй като вътрешният конфликт става огромен, не печеливш, нищо повече от една самоизмама!
“Травиата” звучи като сценична балада или като любовна поема.
А не е ли тази любовна поема самоизмама! Нека е самоизмама, но красива, която ни прави добри и великодушни! Готови на саможертва!
Това е романтиката на Верди, романтика, която и днес ни прави съпричастни към “драмата на душата”.
Социалният смисъл – обществото, на чиято съвест тежи съдбата на “дерайлиралата”.
Оптимизмът – наред с трагичните кулминации. Верди съумява да създаде контрастни, пълни с въздействие епизоди на страстна радост от живота!
Дали La Traviata е била създадена по един образец, по един модел, който наистина е живял е по-малко важно, отколкото художествения факт, че Верди е дал образ на една “Травиата”, която наистина съществува, наистина живее – чрез силата на неговата музика!
Две са образните сфери: светът на баловете, на кристалите, примамлив с фалшивия си блясък и шумна веселба…и интимният свят на любовта, спокоен пристан и последно убежище, избрано от охтичавата, за да живее и умре!…
Парадоксална поезия? Да можеш да избягаш от себе си, за да намериш себе си!?…Животът е миг, истинско щастие – още по-кратък миг, но миг, който ни прави по-добри. (Тезата е на Верди – “Любовта прави хората по-възвишени”)
Укорът и присъдата са, когато видим и този “малък свят” разрушен, разпродаден, едно легло, един стол, останалите вещи по пода…
Краят на едно “безумие”!?